« стих-12 »
وَإِذَا مَسَّ الإِنسَانَ الضُّرُّ دَعَانَا لِجَنبِهِ أَوْ قَاعِدًا أَوْ قَآئِمًا فَلَمَّا كَشَفْنَا عَنْهُ ضُرَّهُ مَرَّ كَأَن لَّمْ يَدْعُنَا إِلَى ضُرٍّ مَّسَّهُ كَذَلِكَ زُيِّنَ لِلْمُسْرِفِينَ مَا كَانُواْ يَعْمَلُونَ
българската транслитерация: Уe иза мeссeл инсанeд дурру дeана ли джeнбихи eу каидeн eу каима(каимeн), фe лeмма кeшeфна aнху дуррeху мeррe кe’eн лeм йeд’уна ила дуррин мeссeх(мeссeху), кeзаликe зуййинe лил мусрифинe ма кану я’мeлун(я’мeлунe).
И когато беда (бедствие) сполети (засегне) човек, той Ни зове легнал, седнал или прав. А щом снемем от него бедата му, ни отминава (обръща гръб), сякаш не Ни е зовял заради бедата, която го е сполетяла. Така бе разкрасено за престъпващите онова, което вършат.
